СЦЕНА  ПЪРВА

Гражданинът X тръгва за Испания на гурбет, но няма пари. Решава да продаде старата наследствена селска къща, за да си купи билет. За целта, първо трябва да се снабди с нотариален акт по обстоятелствена проверка. Нужна му е молба – декларация, заверена от техническия и правен отдел на общината и от Областната управа, че имотът не е държавна собственост. Още в Областната управа му смразяват кръвта, като му казват: “Ела след тридесет дни! Трябва да се направят справки дали някога имотът не е бил държавна собственост”. “Какво значение има чий е бил някога? Нали е важно да се види, че не е така?! – моли се човекът, почти разплакан. След като сълзите не помагат, няколко банкноти разменят собствениците си и заветният печат е сложен.
Тича господин X  в общината, където вади нови банкноти, за да станат тридесетте дни седем. Получава бележка, че на осмия ден може да си получи документа. Отива на регистрацията и служителката, която дъвче дъвка и играе карти на компютъра, му казва с прозявка: “Преписката я няма!”
“Как така я няма?!” – възмущава се гражданинът. Нали си платих! Нали тук пише крайният срок? “
“Ами, казах, че я няма, господине! Туй, дето е написано, го е отбелязал компютърът – свива тлъстите си рамене служителката на народа и отново забива поглед в монитора.
“Но, госпожо…”
“Стига вече!” – срязва го чиновничката с вид на оскърбена девственица. – “Достатъчно приказки изприказвахте!”
Следва нов сондаж при техник, в правен отдел, при секретар на кмета и навсякъде – раздяла с нови банкноти.
Когато документът е изготвен, гражданинът X е потънал в заеми, а половината бащина къщица е изядена на зелено.
Мила родна картинка!

СЦЕНА 2

Гражданинът Y решава да си възстанови имот, който му се полага по реституцията. Води битки девет години, поради нежеланието на Общинската администрация да му съдейства, като издаде скица на имота, за да може той да се снабди с нотариален акт. По тази причина, Общинската комисия за земеделие и гори (в началото на битката, само Общинска земеделска комисия) отказва да приключи процедурата по възстановяване на имота. Следва съдебно дело. Общинската управа пренебрегва и нареждането на съда в отказа си да издаде скица и съдията е принуден да реши проблема с назначаване на експерт, който да изработи скицата. Y печели делото и  комисията му възстановява имота. Е, и? Отново се връща на изходна позиция. Общината продължава да не дава скица, въпреки поредицата от молби и внесени такси.
Някъде на десетата година, човекът обезумява и завежда дело пред Административен съд за снабдяване с такава. “Не можем, защото собственикът е друг!” – гордо заявява пред съда юристът на Общинската управа и вади нотариален акт. Слисаният и нещастен Y вижда, че предприятие, което не е собственик, но е получило скицата без проблем е продало неговият собствен имот на – Общината. Параграф 22.
Гражданинът завежда нов иск за собственост, та да обезсили този нотариален акт. Колко време ще се бори? Сигурно до края на дните си. А също и децата, и внуците му. Какво се чудите? Абсурдистан.

СЦЕНА 3

Нещастният гражданин Z иска да води дело, за да докаже собствеността си върху имот, който се ползва и владее от друг човек, снабдил се по неведоми мистерии с нотариален акт. За целта му трябва данъчна оценка на имота. “Да, ама не !”, както казваше Бучаров. Човекът, заграбил имота му, иначе е добър данъкоплатец, открил е партида на свое име и си плаща данъците най-редовно. Друг човек не може да получи удостоверение от Данъчната служба. Отчаяният Z обяснява положението на служителите и че документът му трябва за пред съда.
“Не може!” – свива рамене служителката.
Отива в съда и обяснява положението и там. “Не можете да заведете делото без данъчна оценка.” – отговарят му в деловодството.
Параграф 22.
Бих могла да редувам сцена след сцена от всяко ведомство, институция и отдел, ама няма да ми стигне азбуката. А и нужно ли е? Картинката е ясна.
Измъчената снага на народа ни е обезкръвена от все по-бързо размножаващата се, дебелееща и самодоволна чиновническа пасмина.
Щатовете няма да бъдат намалени никога! Бюрокрацията не ще бъде озаптена! Тя ще се раздува и раздува като Епикурейски търбух, докато накрая ни вземе и въздуха, който дишаме. Докато хазната окачи над леглата на българските семейства сексомери, та да облага с данък и правенето на любов. Докато назначат на щат агент, който да следи за употребяваното от нас количество тоалетна хартия, за да не се окаже, че ядем прекалено много и трябва да ни обложат с нов данък. Какво се чудим за убийственото ДДС върху книгите, учебниците, лекарствата? Нали държавните служители се нуждаят от заплати?
Има, обаче, нещо, което не бива да се забравя:
Онова болно и нападнато от паразити животно, с което започнах тази своя тъжна приказка, накрая умряло…

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14

Виждали ли сте болно животно, с много отслабнал организъм? Клетото същество лежи на хълбок, с изплезен език и бере душа, а козината му гъмжи от все повече бълхи, защото то няма сили да се отърси от наглите паразити. Облак мухи жужат край главата му като ореол на злото и страданието и търсят как да се впият в плътта му – през очите, през всяка малка рана. И тварите търсят едно: кръв, кръв и още кръв!
Чиновниците в една отслабнала държава се държат по много сходен начин. Колкото по-бедна е тя, колкото повече кризи, хаос и срив на икономиката се проявяват, толкова повече стават държавните чиновници и по-сложна структурата на бюрократичния апарат. А колкото по-голям е броят на паразитите, толкова по-слаб става шансът държавата да заработи.
Не знам дали сте чели повече материали за Русия в навечерието на революцията. Едно от нещата, които ме впечатлиха, беше, че в тази епоха на глад, хаос и мрак Руската империя просто гъмжала от държавни служители. Началници на отдели с цяла свита подначалници, на които са подчинени куп канцеларии, всяка от които със своя шеф, властващ като суверен над цял куп писари, подписари, разсилни и т.н. и т.н. Всъщност, на малцина е било ясно в какво точно се изразяват професионалните задължения на всеки.
В Османската империя, преди разпадането й, във всеки вилает и конак броят на служителите на султана се удвоил и дори утроил. И колкото повече ставали хрантутниците, толкова повече безредици и кризи избухвали.
Наблюдавах нещо подобно в Република Нигерия, непосредствено преди поредния военен преврат. Този беше на генерал Бухари.
Африканецът си умира да носи униформа или значка на държавен чиновник. Това означава престиж в джунглата, макар и символичен твърд доход и средство, с което да будиш страх у съплеменниците си и да трупаш рушвети. Всеки редови служител в най-незначителната канцелария се държеше така, сякаш всяка сутрин си пиеше кафето с министъра и би могъл да пошушне подходящите думи в подходящото ухо.
Доколкото бях запозната от това, което са ми споделяли други чужденци в страната – индийци, европейци или американци, всичко в сферата на подкупа си имаше твърда тарифа, която растеше с увеличаване на инфлацията. Например, десет найри, ако те хванат в грубо нарушение на правилата за автомобилно движение и същата такса, ако на пътните полицаи им се пие бира и просто решат да те спрат; двадесет найри за да изнесеш от страната ценна археологическа находка или неваксиниран домашен любимец; сто найри, за да не ти проверяват багажа въобще и да избегнеш всякакви митнически формалности, дори ако изнасяш хероин или ядрена бойна глава. Просто в ония години -1981-1983- държавните чиновници бяха много, производство нямаше, заплатите им бяха ниски и рушветите – единственият им шанс за прехрана.
Нека сега направим следващата логична крачка и се прехвърлим тук, в България, която неотдавна, в едно музикално предаване млад човек нарече Абсурдистан. Мисля, че никак не беше далеч от истината. За жалост.
Ето как се развиват процесите в държавната администрация на Абсурдистан:
Всички сме наясно за ниския прираст в производството, за кризите и инфлационните процеси, които от петнадесет години и повече периодично разтърсват икономиката ни. Това води до ниска покупвателна способност и покупвателната способност и пространството за средния и малък бизнес все повече изчезват. Пари май имат само банките, мобилните оператори и хората, изпрали капитали от сенчестия бизнес. Ето защо няма нищо по-сладко от държавната службица, каквато и да е тя. Съществуваше период, когато, след падането на поредното правителство чиновниците – негови протежета, постепенно бяха изритвани на борсата от главата до опашката. Със Закона за държавния служител, обаче, лесното уволнение на хората на предишната власт отпадна като възможност. А как новите властници да наредят на работа свои хора? Те имат само една възможност – да увеличат щата и да назначат още чиновници. Примерно, ако в едно министерство е имало три отдела, стават пет или шест. Те не вършат повече работа. Напротив, заради неясните функции, изпълнението на задачите все още боксува. Там, където е имало само едно министерство, стават две. Това “пъпкуване” и деление на държавните учреждения протича както в столицата, така и в най-забутаните кътчета на провинцията. Всеки си има роднини, кумци, свои хора и такива, от които чака някаква далавера, нали?
Вследствие увеличените разходи за държавни заплати, данъците нарастват, икономиката се срива все повече и хаосът се увеличава, което пък води до необходимостта да се назначат още повече хрантутници и т.н. и т.н. до безкрай.
Добре дошли в Абсурдистан!
Разбира се, Паркинсон отдавна е очертал основните правила, по които действа бюрокрацията, но тук, в страната на абсурда, ние сме направили доста, за да обогатим натрупания в това отношение опит. Нека очертая пред вас основните догми, по които се формират структурите на държавните храненици в Родината.
Тъй като отварянето на нови щатове все някак трябва да се оправдае, действащите чиновници всъщност бездействат, за да бъде доказано на обществото, че работата не върви и че, за да потръгне, са необходими още повече чиновници.
Всеки началник иска да държи подчинените си в шах, та да не би, не дай Боже, да хвърлят око на неговия пост. Затова всеки бива назначен да ръководи сектор, от който нищо или много малко разбира. Примерно, министър на вътрешните работи става учител, завършил начална педагогика или министър на енергетиката – географ. Тези експерименти водят до некомпетентно управлявано министерство. Такъв е принципът, по който се назначават и всички ръководители надолу, по йерархията. Много е удобно. Един некомпетентен и некадърен подчинен прилича на евнух в харем. Той трепери и за малкото власт, която е докопал и робски боготвори султана. Пред него е мазна мижитурка, готова да лиже ботушите му (или, в нашия случай по-скоро мокасините му, марка „Гучи”). Цялата си злобица подобен индивид пази за своите подчинени. Доста е неприятно да си шеф сред ято красавици, а да не можеш да вършиш оная работа – е, знаете коя… Следва като резултат, че колкото по-кадърен е подчиненият, толкова повече тормоз, наказания и заяждания се изсипват върху него. Оцеляват посредствените блюдолизци и цялата система боксува все повече, защото от върха до основата загъмжава от некадърници.
Интересно явление в българската бюрократична система са шефовете – бушони. Когато в правителството се върти някаква престъпна далавера, най-силните на деня, най-великите – министрите, дърпащите конците мафиоти, бившите генерали от Държавна сигурност, гледат да останат безнаказани и към тях да не водят никакви нишки. Тук идва на помощ човекът – бушон. Той непременно е “наше момче”, научено да мълчи, да папка и да слушка. По правило не е много умен и с лекота подписва книжа, които могат да му осигурят гледка към небето на квадратчета, чорба на държавна издръжка и раиран тоалет. Именно наивитетът и простотията го карат да живее с илюзията, че всичко му е позволено, че каквато и хартийка да парафира с подписа си, е безнаказан от висотата на отговорния си пост. Обикновено, далаверите му лъсват с глупави харчове и обидно нагли демонстрации на благополучие пред съседите, въпреки че взема само малък процент от реално ограбеното. Ето как бушонът е готов. Когато поредната афера се размирише, той, който е действал нескопосно и явно, обира пешкира. Него представят пред камерите на медиите и чрез него позволяват на обществото да излее натрупаното си възмущение като безобиден онанизъм. Задържат го под стража, пращат го в затвора и агитките гръмват колко здраво пипала властта. Насаме го инструктират да търпи и да мълчи. Следва разреждане на комюникетата, все по-мъгляви уверения, че “по случая се работи”, че “предстоят разследвания” и други подобни клишета. Наред е дълъг и тягостен процес, докато преситената и отегчена общественост забрави за какво е ставало дума и замлъкне. Тогава наред е или оправдателна, или смешно лека присъда. Слага се за декорация възмутен прокурор, който разярено протестира. Разбира се, протестът му не е уважен, съдът потвърждава леката присъда и случаят е приключен и забравен. Остават само натрупаните пасиви, които отново тегнат върху нашия изстрадал гръб.
Тази удобна и характерна схема чудесно може да бъде илюстрирана с примера Вальо “Топлото” .
Типичен модел да се държат чиновниците в подчинение е аксиомата за клановост на структурите. Обичайно е в един отдел, институция, съд и други държавни структури да работят роднини. Обикновено се прави приятелска услуга на по-висш чиновник или съдия, като се назначава надолу в йерархията крайно некадърен, но скъп на сърцето му човек – дете, съпруг /а/, любовник /ца/ и други. Протежето прави гаф след гаф от едната глупост, а неговият близък, който има някакъв авторитет и би могъл да размъти водата на кукловодите, се превръща в послушна марионетка, само и само да търпят тъпия му любимец.
Друго, което е характерно е, че на рушветите се предава облика на нещо едва ли не гражданствено и законно. Все по-често, ако човек възроптае срещу тях, го гледат с отегчено презрение и го считат за краен наивник, напълно непригоден за съвременния живот. Рушветите се насърчават навсякъде – от кутията бонбони за дребната мишка на гише регистратура до балите пари за лицензираните оценители при конкурс за държавна или обществена поръчка. Колкото по-висок е постът, толкова повече са нулите върху банкнотите. Печалното е, че единствено рушветите са стимулът, който все пак кара държавният механизъм – от портиера до началника отдел в министерството все пак да заработи. Защо иначе да си дава зор чиновникът? Високата му заплата е гарантирана. Той е отвикнал от контрол за качество, ефективност, кадърност на работата си. Контролират го само за послушание. Ето защо не счита за нужно да си мръдне и пръста, ако не са подкупите. Защото, ако бъде подкупен, а не свърши работата си успешно, ще тръгне мълвата, че не си струва да си бъркаш в джоба заради него. Ето как подкупите смазват държавната машина. Скоро един бизнесмен огорчено ми сподели, че ако по някакъв мистериозен начин се спре корупцията, държавата напълно ще рухне в хаоса, защото никой няма да работи. Чиновниците приличат на турците с данъка за амортизация на зъбите.
Нека сега си представим един пламенен, способен и поне относително нравствен млад човек, който, уверен в своите знания и умения, с отлични резултати в университета, кандидатства за държавна служба. В повечето случаи клетият младеж не разбира, че конкурсите се правят за определено лице, роднина от клана, наше момче или момиче и се чуди защо все не успява. Това стъпква вярата му в собствените сили, гаси усмивката му. Ако пък някоя длъжност не е достатъчно добре заплатена и привлекателна, за да назначат някой връзкар и пуснат в системата способния непознат, чакат го други беди. Откаже ли да се подчини на абсурдни заповеди на тъпия си началник, бива заклеймен, че е бунтар и не умее да работи в екип. Започне ли пък да се примирява, постепенно се превръща в един от глутницата и губи достойния си облик. В първия случай следва уволнение, а във втория – дори нещо по-лошо – интелектуална и нравствена гибел.
Младите наши умове, с които би трябвало да се гордеем и да пазим, изтичат по този начин в чужбина, което, поне за самите тях, си е добър късмет. Но, понякога, разочарованието просто ги смазва и те стават алкохолици, неудачници и аутсайдъри, които можете да срещнете край контейнерите за смет.
Не знам успях ли да очертая поне контурите на географската карта на Абсурдистан. Сега ми се ще  да приложа няколко характерни примера. Нека да стиснем зъби, да поемем дълбоко въздух и да тръгнем по стъпките на граждани, тръгнали да търсят чиновническо съдействие за защита на законните си права и интереси:

СЦЕНА  ПЪРВА

Гражданинът X тръгва за Испания на гурбет, но няма пари. Решава да продаде старата наследствена селска къща, за да си купи билет. За целта, първо трябва да се снабди с нотариален акт по обстоятелствена проверка. Нужна му е молба – декларация, заверена от техническия и правен отдел на общината и от Областната управа, че имотът не е държавна собственост. Още в Областната управа му смразяват кръвта, като му казват: “Ела след тридесет дни! Трябва да се направят справки дали някога имотът не е бил държавна собственост”. “Какво значение има чий е бил някога? Нали е важно да се види, че не е така?! – моли се човекът, почти разплакан. След като сълзите не помагат, няколко банкноти разменят собствениците си и заветният печат е сложен.
Тича господин X  в общината, където вади нови банкноти, за да станат тридесетте дни седем. Получава бележка, че на осмия ден може да си получи документа. Отива на регистрацията и служителката, която дъвче дъвка и играе карти на компютъра, му казва с прозявка: “Преписката я няма!”
“Как така я няма?!” – възмущава се гражданинът. Нали си платих! Нали тук пише крайният срок? “
“Ами, казах, че я няма, господине! Туй, дето е написано, го е отбелязал компютърът – свива тлъстите си рамене служителката на народа и отново забива поглед в монитора.
“Но, госпожо…”
“Стига вече!” – срязва го чиновничката с вид на оскърбена девственица. – “Достатъчно приказки изприказвахте!”
Следва нов сондаж при техник, в правен отдел, при секретар на кмета и навсякъде – раздяла с нови банкноти.
Когато документът е изготвен, гражданинът X е потънал в заеми, а половината бащина къщица е изядена на зелено.
Мила родна картинка!

СЦЕНА 2

Гражданинът Y решава да си възстанови имот, който му се полага по реституцията. Води битки девет години, поради нежеланието на Общинската администрация да му съдейства, като издаде скица на имота, за да може той да се снабди с нотариален акт. По тази причина, Общинската комисия за земеделие и гори (в началото на битката, само Общинска земеделска комисия) отказва да приключи процедурата по възстановяване на имота. Следва съдебно дело. Общинската управа пренебрегва и нареждането на съда в отказа си да издаде скица и съдията е принуден да реши проблема с назначаване на експерт, който да изработи скицата. Y печели делото и  комисията му възстановява имота. Е, и? Отново се връща на изходна позиция. Общината продължава да не дава скица, въпреки поредицата от молби и внесени такси.
Някъде на десетата година, човекът обезумява и завежда дело пред Административен съд за снабдяване с такава. “Не можем, защото собственикът е друг!” – гордо заявява пред съда юристът на Общинската управа и вади нотариален акт. Слисаният и нещастен Y вижда, че предприятие, което не е собственик, но е получило скицата без проблем е продало неговият собствен имот на – Общината. Параграф 22.
Гражданинът завежда нов иск за собственост, та да обезсили този нотариален акт. Колко време ще се бори? Сигурно до края на дните си. А също и децата, и внуците му. Какво се чудите? Абсурдистан.

СЦЕНА 3

Нещастният гражданин Z иска да води дело, за да докаже собствеността си върху имот, който се ползва и владее от друг човек, снабдил се по неведоми мистерии с нотариален акт. За целта му трябва данъчна оценка на имота. “Да, ама не !”, както казваше Бучаров. Човекът, заграбил имота му, иначе е добър данъкоплатец, открил е партида на свое име и си плаща данъците най-редовно. Друг човек не може да получи удостоверение от Данъчната служба. Отчаяният Z обяснява положението на служителите и че документът му трябва за пред съда.
“Не може!” – свива рамене служителката.
Отива в съда и обяснява положението и там. “Не можете да заведете делото без данъчна оценка.” – отговарят му в деловодството.
Параграф 22.
Бих могла да редувам сцена след сцена от всяко ведомство, институция и отдел, ама няма да ми стигне азбуката. А и нужно ли е? Картинката е ясна.
Измъчената снага на народа ни е обезкръвена от все по-бързо размножаващата се, дебелееща и самодоволна чиновническа пасмина.
Щатовете няма да бъдат намалени никога! Бюрокрацията не ще бъде озаптена! Тя ще се раздува и раздува като Епикурейски търбух, докато накрая ни вземе и въздуха, който дишаме. Докато хазната окачи над леглата на българските семейства сексомери, та да облага с данък и правенето на любов. Докато назначат на щат агент, който да следи за употребяваното от нас количество тоалетна хартия, за да не се окаже, че ядем прекалено много и трябва да ни обложат с нов данък. Какво се чудим за убийственото ДДС върху книгите, учебниците, лекарствата? Нали държавните служители се нуждаят от заплати?
Има, обаче, нещо, което не бива да се забравя:
Онова болно и нападнато от паразити животно, с което започнах тази своя тъжна приказка, накрая умряло…

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14

Изправяте се права в средата на стаята и се надигате на пръсти. След това се отпускате с цялата си тежест върху петите. Следствие на тази интервенция кръвта с тласък отива в крайниците и ги захранва.Това упражнение се прави сутрин и вечер по 10 пъти.“ Упражнението да не се практикува при разширени вени.

Слънчево изгаряне

Всеки който стой на плажа на слънцето и се зачерви като рак смята, че киселото мляко помага. Нищо подобно, то само облекчава.
Най-доброто средство е да се намажеш със силна ракия цялото тяло (добре е да е домашна. Буквално след минута, вътрешното горене (както казва човек в такъв случай изгарям отвътре) изчезва! До вечерта червенината я няма и най-важното не ти се бели кожата и получаваш приятен тен.

Рецепта която научих в Африка.
Когато слънчасаш както казват хората: Вземе се чаша с вместимост 250 гр. Налива се 50 гр. Оцет. Добавят се две супени лъжици захар и се долива догоре чашата с вода. Разбърква се да се разтвори захарта. Изпива се на един път. Добре се отразява и при сближаването на границите на кръвното.

Рецептите са предоставени от Паула Лайт – Автор на книгата “Свещената магия”.
Книгата може да се поръча и по интернет от България и чужбина на следният сайт:
http://www.hermesbooks.com

Всеки човек със съвест и сърце, когато изследва и анализира процесите в нашето смутно и тъмно време, с тревога разобличава разюзданата престъпност на властниците, предателството, безгръбначното чиновничество и ужасната пропаст на нехуманната, чудовищна мизерия. Аз няма да говоря за тези неща. Правят го достатъчно умни и достойни хора – икономисти, журналисти и историци, които разбират много по-дълбоко от мен процесите на разрухата и хаоса в нашата държавност. Нека те осветяват пред вас грозната и злокобна картина и дано светлината ги пази и им вдъхва сили в нелекия им път.
Наред с това, тези процеси са страшни за нашето поколение, за нашето време, за нашите джобове и семейства, но не и в перспективата на историята и вечността.
Бедност и глад е имало неведнъж в тази брулена от ветровете на времето земя. Имало е крайна нищета, туберкулозни дечица, девойки, принудени да продават телата си, старци, които зъзнат и гризат сух хлебец в залеза на своя живот. Всичко това е било и сега е страшно и жестоко, но то не погубва народността, духа и бъдещето. Оцелелите продължават напред. Защото българинът е жилав и с дълбоки корени.
Управлявали са ни скудоумни политици, крадци и нравствени нищожества. Ако поплуваме назад в реката на времето, ще съзрем нагли и самонадеяни марионетки. Върху предметното стъкло на историка, потопено в блатото на българската управленческа политика, могат да изпълзят такива отвратителни екземпляри на фауната, че да го побият тръпки.
Какво да кажем за тримата “ВЕЛИКИ”: Станишев, Сакскобургодски , Доган. Станишев? Горкото момче. То дори в казарма не е ходило, а се напъва държава да управлява. “Царят” пък да беше се научил да говори български преди да стане министър председател. Наизустил е едно изречение и само него повтаря: “Когато му дойде времето”. Времето никога няма да дойде, другарю Сакскобургодски, както не дойде времето на комунизма. А за агентите какво да кажем? Продали са си душата на дявола. И преди и сега си живуркат на гърба на своя електорат и си строят палати. Но ще Ви кажа: Няма да уморите българския народ, колкото и да се напъвате! България ще възкръсне “господа и другари”. Рано или късно, народът се отърсва от подобни и се завръща в лоното на здравия разум. Твърде добросърдечен и отзивчив е, но не и глупав и нравствените пигмеи виреят кратко на историческата сцена. И какво, ако са се подули като кърлежи от изпитата кръв? Какво, ако гешефтите, измамите, организираната престъпност, кражбите и далаверите нямат чет? Дори и всички министерски братя да си построят хотели, а всички министерски щерки – замъци, дори и банковите сметки на правителствените лешояди в Швейцария, Англия или Австрия да преливат, те не могат да ни вземат всичко. Макар и изпепелена и опустошена като душите ни, земята ще остане, ще останем и ние. На народа не са му нужни кървави пролетарски революции, за да се избави от злодеите. Нужно е само осъзнаване и здрав разум. И този ужас ще премине… Но, казвам, горко на ония, които са заслужили народното презрение!
Не, приятели, от друго се боя днес, за друго страдам и се питам къде е изходът, в друго виждам гибелна заплаха. Става реч за ужасяващата, убийствена криза на нашата култура, образование и духовност. Ето тя наистина ме тревожи. Защото угасне ли пламъкът на будния и жаден човешки дух, на власт идва мракът. А пред това няколко политици – тарикати и мошеници са наистина бели кахъри.
“Какво толкова” – биха се опитали да ме оборят нихилистите – “За какво са им на хората книги, образование, наука и култура? Трябва им хляб, топло през зимата и… зрелища.”
“А и” – ще продължат – народът без друго е невеж и непросветен. Това са страхливи овце, които ближат ръката на касапина и се оставят да ги стрижат, доят и кастрират.”
Отговарям им:
Да не сте посмели да хулите и унижавате българския народ! Това, че народът, когото прекръстихте на “електорат” бил тъп и невеж, е отвратителна и недостойна клевета! Кой друг народ още в Ранното Средновековие говори за “словото, което кърми сърцата и умовете?” Кой друг народ има национален празник на писмеността и културата? Кой друг народ се просълзява при словата на химна “Напред, науката е слънце, което във душите грей”, а стиховете се знаят от всяко дете? Кой друг народ е канонизирал в сърцето си автора на своята история? При кой друг народ в нищетата и робството са се събирали грош по грош средства за школо, както и за църковен храм? Кой друг народ е преживял геноцида на фашизма и комунизма без да оскотее, без да изгуби вътрешната си светлина? И, накрая, кой друг народ е номинирал сред най-великите българи не само своите войни, а и книжниците – Солунските братя, Климент Охридски, учителят Дънов.
Не, народът български никога не е бил безкнижовен, невеж и неграмотен, въпреки че с ботуш и камшик векове след векове са се опитвали да смажат искрицата на неговата духовност.

СТРАХЪТ МИ ДНЕС

Сега, в нашето днес, за пръв път съм искрено разтревожена и дори изплашена за българската духовност. Тя все още е жива, но линее и е тежко болна.
Нараства броят на неграмотните. Човекът огрубява и се ожесточава. Някаква тягостна тревожност, озлобление и агресия разтърсват най-младите и крехки филизи от дървото на националния ни живот. Образованието вехне и крее, подлагано на безотговорни експерименти от безсъвестни тъпанари. Резултатът е тягостен. Общото ниво на познания и култура спада критично. Интелектът и успехите си запазват само ония деца и младежи, които успяват да четат и учат, въпреки тестовото изпитване, сменящите се като тоалетна хартия учебници, апатичните и обезверени учители и неистовите усилия на цялата върхушка да държи народонаселението в безпросветно невежество.
Властта и държавната политика са обявили война на българската книга, на българското кино и театър и те мъждукат едва – едва и берат душа. Под диригенството на “културни” дебелаци и гьонсурати се вихри ерзац културата, чала идеалът, култът към телевизията, шоу мените и техните задници, риалити шоуто, сапунените сериали и всяка друга възможна простотия. Във всичко това има толкова духовност и извисеност, колкото в кренвиршите и каймата – месо. Там, дето някога са звучали стихове като “Неразделни” и “Две хубави очи”, сега гърмят песни с текст, подобен на тоя: “Ех банана, ах банана, кеф ми стана, щом го хвана”. В нормативните ни актове – закони и наредби – гъмжи от правописни и пунктуационни грешки. Улиците ни са заприличали на сметища. Може би, горкият Бойко Борисов ще влезе в историята като Бойко Боклуджията. Е, бива ли да се сърдим на един историк, когото много уважавам, че използва израза “опростачване на нацията”?!
Но защо, защо се случва всичко това? Както сама признах и преди е имало кризи, бедност, инфлация и отчаяние. Това, обаче, не е убило духовността. Напротив, страданието се е превърнало в киселина, подобна на онази, която дразни мидата, за да се образува бисер. Най-добрите шедьоври на българската литература и живопис са били сътворени в тъмни и тежки времена. Тогава какво е различното сега? Това, драги мои приятели, че и в най-безрадостните епохи народът ни е имал някакъв жалон, идеал, цел, към която да се стреми, нещо сакрално, което да озарява стръмния му път. В Средновековието – утвърждаването на българската държавност, през Възраждането – националното освобождение, в следосвобожденска България – създаване на велика и просперираща родина, през социализма – освобождение от комунистическия диктат. Средствата не винаги са били уместни и добри, вървели сме политически и духовно по погрешни пътеки, но винаги към някакъв светъл, ясен, красив връх, за който си е струвало да страдаме, да пълзим с разкървавени нозе и длани, дори да умираме. А сега? Каква е сакралната ни цел? Къде виждате заветния идеал на съвремието ни? Каква е посоката и към какво ни води?
Спомням си с колко горчива тревога дядо Вазов говори за “народите без идеал”. Ако би могъл да възкръсне, отново би повторил за нашата епоха думите: “Ври борбата на низките страсти. Има шум, ала няма живот.”
Мойсей е водил народа си през пустинята четири десетилетия. Умряло робското поколение, но новото продължило. Израилтяните, обаче, са имали пред очите си мечтата за обетованата земя, за Ханаан. Затова издържали толкова време в жарката и безплодна пустош, без да изгубят пътя и посоката, без да оскотеят и да се обезверят. Вярно, имали са своите лутания и отклонения, своите грехове, поклоните пред Златния телец, но продължили. Ние също вървим десетилетия през безплодната пустиня, но има някаква съществена разлика – за нас няма водач като Мойсей, няма видението на обетована земя, няма цел и посока, няма вяра в Бога, няма и надежда. Е, за учудване ли е, че толкова бързо регресираме, че толкова лесно се плъзгаме надолу и все по-надолу по спиралата на развитието?
И хич не ми излизайте със засукани приказки, че нашият идеал бил пълноправното членство в Европейския съюз! Няма нищо лошо в ЕС, напротив, но това е банка, а не идеал. Една чудесна, социално-икономическа структура за достойни партньори. И страните – членки са в съюза не защото това е техният идеал, а защото имат свой, национален идеал, който са съумели да отстояват достойно. Време е вече да схванем тази разлика и да разберем:
ЕВРОПЕЙЦИ НИ ПРАВИ НЕ ЧЛЕНСТВОТО, А ДУХЪТ И КУЛТУРАТА! Е, тогава колко дълго още ще бъдем европейци? Ако продължим да я караме така, доста кратко време, поне в перспективите на историята.
Така страшното, безперспективно и хаотично наше “сега” без идеали, без мечти, без красиви сънища, ражда грозота, грубост, агресия и нихилизъм. Ражда бездуховност.
В криза, почти в агония са двата най-значителни стожера на духа и културата – книгата и образованието.

ПОМОЩ, БЪЛГАРСКАТА КНИГА УМИРА!

Може би сте чели ужасяващата творба на Рей Бредбъри “401 градуса по Фаренхайт”. Там тоталитарната власт се стреми да погуби духовността и свободомислието. Затова книгите са забранени и открият ли ги някъде, следва аутодафе. Хартията гори при 401 градуса по Фаренхайт. Кални полицейски ботуши газят творбите на Шекспир, Достоевски и Екзюпери, а нещастните книги издъхват като ранени птици с пречупени бели криле потъват в пепелта. Заменил ги е телевизорът. Все по-голям екран, триизмерни образи, панорамност, полифония на звука. А чрез този технически разкош зомбитата са заливани с бълвоч като реклами, сапунки, тъпи шоу и риалити, идиотски състезания. Да ви звучи познато? Все пак, дори и в тази социална антиутопия се намират група отчаяни чудаци, които се крият в горите и са се превърнали в живи книги с подвързия от човешка кожа. Един знае наизуст Библията, друг – “Братя Карамазови”, трети – “Сидхарта” на Херман Хесе. И вечер, край огньове и пещери книгите оживяват.
У нас, за жалост, е в криза стремежът на книгата, а там, където все още го има, където вълнението, насладата и любовта към словото все още блещукат в мрака, е трудно да си я набавиш.
На власт са тъпите трилъри, при които прочетеш ли един, си наясно със съдържанието на всички или хартиените розови сапунки. Както и да е, не бива да съдим строго читателския вкус. По-добре посредствени творби, отколкото никакви. Хората поне ще си подобрят правописната култура. Но, питам, дами и господа, защо тия книги не са български? Защо не носят частица от нашата същност, от нашето самосъзнание и духовност. В САЩ четат предимно американска литература, във Франция – френска. А в България?! Причините нашенските книги да са толкова кът и да не се радват на популярност са множество.
Донякъде е виновен навикът, създаден от социалистическата цензура. Забраната, надвиснала над качествената съвременна българска литература и пробутването на идиотска идеологическа помия бяха страховити. Оттогава понятието съвременен български писател води до лоши асоциации. Мислим си за творби като “Път” на Стоян Ц. Даскалов, в която единствената интрига е, че Гарчо – пролетаризиран ратай, е гътнал Пена сред мамулите в хамбара. Тази доморасла “еротика” заема половината страници, а на другата половина плющят червени знамена. Или за социалистическата сапунка “Нонкината любов”, в която цялата тръпка е, че бригадирката – свиневъдка Нонка (разбира се, ударничка) попада в любовен триъгълник. Естествено, негодникът е син на бивш чорбаджия и враг на народа. Всичко това – отново на фона на плющящите червени знамена. Донякъде, това е причината хората да се мръщят и да кътат оскъдните си левчета, когато чуят за български автор. Лошите спомени умират трудно.
Сега разбирате ли защо псевдонимът ми не е , например, Павлинка Лампева, а Паула Лайт, а? Не е чуждопоклонничество, а стратегия. Надявам се така поне някой да забрави, че съм нашенка и да прочете моята “Свещена магия” и другите книги, които се надявам да издам. Тъжно е, нали?
Другата причина за кризата на българската книга е бесовската политика на правителството в областта на културата. В много държави, където хората са далеч по-заможни, книги не се облагат с такова убийствено ДДС. Така се стимулира прочита на национална литература и патриотичното самосъзнание. А у нас? Познайте до три пъти!
Издателствата са съсипани от данъци. Не че някой ми се е оплакал, но все пак съм юрист, а освен това, мога да смятам. Как тогава да се чудим, че са принудени да издават преводи на евтини трилъри и розови лиготии, а не български книги? Така поне хранят умереният оптимизъм, че някой ще купува стоката им. А иначе предполагам, че повечето хора, захванали се с книгоиздаване, са духовно напреднали и стойностни личности. Иначе биха се заели с бизнес, при който парите се въртят много по-бързо, а печалбите са по-високи и по-сигурни.
Следващото чудовище, което дебне в хаоса и тинята на нашата умираща култура е зле организираното книгоразпространение. Ако изключим отделни светли примери, повечето търговци на книги третират стоката си все едно, че става въпрос за тухли или за свински бутове. Натъпкани хаотично, натикани в затворени пакети, та да не можеш да ги разгърнеш и да надникнеш в тях, книгите се продават в тесни и мрачни дупки или на открито като ряпа без каталог, без подредба по тематика, без възможност да усетиш и вкусиш духовното послание, та да поискаш да си купиш от тази особена стока. Нали търгашите трябва да пестят от средствата за наеми?
Мислите ли, че при описаните обстоятелства те ще приемат да разпространяват съвременна българска литература? Много трудно! Не знам дали сте наясно, че тези хералди и куриери на книжовността вземат 30 % от себестойността на продукта срещу толкова зле изпълнената си услуга!
И така, представете си един истински, дълбок и талантлив творец, който е имал лошата карма да се роди в България. Да вземем най-трагичният случай и да предположим, че творецът е поет. Написал е поезия по-нежна от лунна светлина, по-дълбока от морските глъбини, по-чиста от кристал и по-мъдра от Соломоновите притчи. Поетът е, да речем, от село Горско Сливово – без връзки, без роднини култур – трегери, без приятели в министерството на културата. Та взема момчето влака, защото няма пари за по-удобен и по- луксозен транспорт, и хоп! – в София. Носи материали за две стихосбирки, които биха могли да разтърсят страната и дори света.
И ето, започва се ходенето по мъките. Младият творец трие праговете на издателство след издателство. В 70% от случаите просто му се сопват, че в момента не издават български автори или че изобщо не издават поезия. Титаните, които биха могли да си позволят подобни експерименти, му поясняват, че авторът трябва да си плати за издаването. Цената варира между 500 и 1000 лева за 3 коли. Ако случайно поетът е пестил дълги години и си плати, получава книгите на адрес (в по-добрия случай) или трябва да си ги вземе със собствен транспорт (в по-лошия). В нито един издателството не се заема с разпространението. Сами се сещате, че търговците – книгоразпространители не биха пипнали стихове и с маша. Стига се до там, че нещастният пленник на поетичната муза тръгва с вързоп книги от врата на врата, все едно, че продава прахосмукачки или застраховки или пък е Свидетел на Йехова. Какъв срам за българската култура! Какво унижение за достойния творец!
С оглед вложените средства, стойността на творбата е станала такава, че малцина биха си я закупили. При почти всички случаи авторът хлътва финансово и вика “ура”, ако е успял поне донякъде да си избие вложените средства. Тогава защо да се чудим, че поетите гладуват, че Христо Фотев, който беше кумир за мен на младини, е бил съден, защото не може да си плати парното, че поет като Николай Колев издаде само една стихосбирка с помощта на Радко Радков, друг стойностен и добър поет, а после взе, че умря, преди да се порадва на постигнатото, може би, от недохранване?! Както пее Тодор Колев, “плаче и бие на чувство бедното наше изкуство”.
С поезията е най-лошо. Но подобна е съдбата и на българската белетристика. Навсякъде нагло тика грозното си и банално лице сивият и стериотипен постмодернизъм и не дава глътка въздух на истински новаторските и оригинални идеи. Преди да стана Паула Лайт, проявих наивността да предложа на различни издателства свои повести, разкази и романи, използвайки хубавото си и благозвучно българско име. Не получих оферта, но ми се отказа дори честта да получа отказ. Просто презрително мълчание.
Накрая, след около година безплодни усилия, както би се изразил героят на Джек Лондон, Мартин Идън, нещо в механизма на машината се повреди и едно издателство прояви интерес към моя повест. Преглътнах факта, че издателят я нарече “разказ”. Бих приела да я назове и поема или есе, стига да я издаде. В следващото писмо, обаче, ме покани да се срещнем и разговаряме за пари. В оня период трудно си купувах и хляб. Да не говорим за лукса да плащам за евентуалното си “обезсмъртяване” Така че не се явих на срещата и се примирих. По-късно, когато сама се прекръстих на Паула Лайт, издателствата поне започнаха да ми отговарят.
Ето как творецът с трънен венец, просяшка тояга и ръждясала Дон Кихотовска шпага броди немил – недраг по света. Отпъждан като досадна конска муха от издатели, ритан от чиновници, посрещан от търговците с презрително сумтене, той върви по своя нелек и стръмен път. Често накрая се предава и се залавя да продава коли на старо, взети от някое автомобилно гробище на запад или да сее арпаджик. Ако наистина е талантлив, губи не друг, а България.
Тласкана от ненаситното си любопитство, проследих в Интернет един конкурс за български роман. Това, че сред първите трима, които бяха класирани, прочетох имената на Едвин Сугарев и на някаква си поп фолк певица го преглътнах. Може пък точно тия хора да са представили най-талантливи творби. Но когато прочетох в критичните коментари на комисията, че една от класираните творби се състояла от части с различни герои, но обединени от обща идея, което я правело роман, зяпнах. Все пак съм завършила и българска филология. Разбирам личния поглед, творческото виждане, модернизма и авангардизма. Разбирам и фрагментираната фабула или потока на съзнанието. Но твърдението, че онова произведение е роман (не коментирам художествените му качества) е равносилно на това на хирурга да му хрумне да извади сливиците през ануса. Дори и в най-свободното изкуство има някакви принципи, жанрове и правила. Подчертавам, че не съм участвала в оня конкурс и не говоря тласкана от засегнати интереси или завист.
Нека сега обобщим какво се получава:
Утвърждават се посредствени западни книги и автори – предимно трилъри и любовни романи “шир потреба”, защото така закупуването на авторските права е по-евтино.
Издават се творби на заможни сънародници, които могат да си платят за удоволствието или на “наши момчета и момичета”, на които някой е дал едно рамо.
Утвърждава се халтурата! Тържествува простотията! Литературният хоризонт е замъглен от чеснови миазми.
Ще ви споделя и нещо друго, не по-малко печално:
На времето, в отчаянието си, преведох на английски собствените си творби. Преводът едва ли е бил блестящ, защото, все пак, не съм завършила английска филология. Предложих ги on line на чужди издателства и литературни агенти. Получих доста оферти, но ще спомена две. От един американец, който имал правителствена субсидия за подкрепа на бедни творци, предимно емигранти в САЩ, но и живеещи в други страни и от един индиец, литературен агент, който ми представи издателство в Бомбай, готово да делим разходите по издаването наполовина. Тогава не бях много наясно как да защитя авторските си права и се изплаших, тъй като имах с хората само виртуален контакт и не ги познавах добре, а в случая с Индия нямах и пари. Ако, обаче, не се беше намерило българско издателство, което да приеме да ме издава, щях да приема творбите ми да излязат първо на чужд език. Какъв абсурд в духовно, морално и човешко отношение!
Както и да е, съществуват чисти и безкористни хора, готови да предоставят безплатно творбите си с просветителска цел. Изглежда, обаче, че и този достъп до читателската публика ще бъде отказан на твореца. Неотдавна един прекрасен човек, когото познавам виртуално и който е незрящ, е бил претърсван и малтретиран от служители на НСБОП. И защо? Уверявам ви, няма наркотици, изнесени на запад антики или български икони, нито археологически ценности. Човекът започнал да помества бисери на българската класика on line, за да може слепите също да се насладят на художественото слово. Нищо не печелел от това. Оказало се, обаче, че едно наше издателство е закупило авторските права върху творби на Елин Пелин и подало сигнал за “пиратство”. Какъв срам, каква гавра с разказите на нашия класик! Нека слепите си тънат в духовен мрак, за да не се развали далаверата на този издател. Във всеки случай, ако някой е закупил “авторските права” върху Библията, нека ми се обади, защото в следващата си творба цитирам доста пасажи от Евангелията – канонични и гностични и не ща неприятности с момчетата от БОП. Току-виж някой изтъргувал, а друг купил и словото Исусово, а защо не и сурите на Корана или Бхагават Гита?

Виждате цялата прелест на картинката, господа от Министерството на културата! Как защитихте “бедното наше изкуство”? Какви субсидии издействахте? Как се преборихте да се освободи българската книга от ДДС? Колко кураж вдъхнахте на българските творци? Или, г-н Данаилов, сте на министерския пост само за да трупате килограми? Не че се присмивам на това! Самата аз хич не съм фиданка, обаче дебелея със собствен труд, а не на държавната софра. А, може би, вашите другари и техните коалиционни партньори са ви намекнали, че идеологическата линия трябва да води до пълно, тотално затъпяване и бездуховност на народа? Иначе как ще бъде ваш електорат? Нито един разумен човек не би го сторил. Засрамете се!

Паула Лайт – автор на книгата “Свещената магия”.Книгата може да се поръча и по интернет от България и чужбина на следният сайт:
http://www.hermesbooks.com

Това, което ни е карало да се чувстваме горди и щастливи хора, дори и в най-унизителните и мрачни робски времена, е красотата на нашата родна земя. Този възторг, опиянение и вяра в нетленността на хубостта й, в това, че дори, когато телата ни станат на прах, а по костите ни свирят ветровете, ще остане нещо прекрасно и вечно, блика в самата ни същност. Той е вдъхновил всеки ред от пътеписите на такива наши творци като Вазов и Алеко, от прелестните поетични миниатюри на поети като Дебелянов, Пенчо Славейков и Кирил Христов. Дори в националния ни химн звънят думите “Мила Родино, ти си земен рай…”
Да, клетата наша земя, газена от византийски сандали, турски папуци, немски и руски ботуши е съумявала да омагьоса дори и насилниците и завоевателите си с дивната си природа и с тази патетична и нежна красота. Историята, с нейните превратности не може да погуби земята. Нашите ножове, ятагани, черешови топчета, бомби и куршуми приличат на леко драскане с нокът от палаво дете върху пясъците на пустинята Сахара. Гробовете ни са плитки и отровата от болката, кръвта и раните ни не могат да засегнат нейното сърце.
Дори безумието на социализма с неговата гръмка патетика и безотговорно провеждана политика на индустриализация успя да нанесе на родната шир само леки и повърхностни рани.
Като дете живях в град, през който протича река. Напъните на текстилната промишленост често боядисваха водите й в различни цветове: зелено, жълто, синьо, подобно на водата в приказката за Златното момиче. Понякога се виждаха риби с обърнати коремчета, отровени и мъртви. Но само толкоз. Производството, което я замърсяваше умря, но реката е жива и водите й все така гордо пътуват от извора към морето и се смеят звънливо на нашите човешки глупости. Природа е равно на вечност.
Но дали наистина и сега продължава да е така? За нашето самосъзнание гората е нещо свещено, исконно, синоним на красивата и мъдра родна земя.
“Който веднъж те погледне,
той вечно жалее,
че не може под твоите
сенки да изтлее.”
въздиша поетът.
Като малко момиче, прекарвах летата си при баба в едно селце в пазвите на Балкана. На север от шепата къщици на селото имаше вековна дъбова гора, наричана Усойната. Дърветата бяха толкова огромни, че детската ми фигура едва стигаше до основата на стволовете им, а глезените ми потъваха в ланшната шума. Вдигнех ли глава, виждах дантелата на върховете им, позлатени от слънцето, високо, високо горе, като в купола на катедрала. Чуваха се тихи стъпки, подсвиркване, чуруликане и загадъчно шумолене. Гората ми пееше и говореше, а аз я слушах като омагьосана, защото беше древен и мъдър лес. Тези дървета сигурно са гледали нашествието на турските орди, а под сенките им почивала четата на Филип Тотьо, бродела някога под тази земя. Те познаваха всички превратности на времето. Всеки миг очаквах иззад някое дърво да се появи елен със златни копитца, да срещна самодива или да попадна на къщурката на Баба Яга, на нейните кокоши крака. Мирисът на леса беше и стар, и млад, и свеж, и тръпчив – мирис на растеж и гниене, на живот и смърт.
“Нека изсъхне онази ръчица, която повали здраво дърво в Усойната” – проклинали някога прадядовците ни и пазели и тачели гората с почит и възторг.
Дори при социализма не стигнаха до там, че да посегнат към вечното с мръсни ръце. Гората преживя и пролетарската власт, и ТКЗС – тата и индустриализацията. Тя бдеше над нас и спокойна и невъзмутима, отвъд ограниченията на времето, чакаше промените.
Като дванадесетгодишна хлапачка надрасках несръчно с тъпото си джобно ножче сърце, пронизано със стрела и написах П + Г = Л върху стъблото на едно дърво.
“Не биваше да правиш това, дъще” – укори ме баща ми. – “Дървото го боли и плаче със сълзи от смола. Знаеш ли колко малки момичета са станали баби, докато това дърво си е стояло тук, велико и неизменно. Ти ще си вече с побелели коси, мен няма да ме има, този твой Г. ще стане кисел и червендалест старчок с голямо шкембе, а това дърво още ще шумоли от вятъра и ще пее на млади и стари.”
Стана ми толкова гузно и криво, че се разплаках, а през нощта сънувах как от грапавата кора на дъба тече струйка алена кръв, а клоните се протягат като ръце за помощ. Никога повече не сторих зло на дърво.
Десетилетия след този ден, вече зряла и мъдра жена, си отидох на село, за да побродя по старите пътеки на своето детство. Ужасено видях грозен плешив хълм на север, покрит с дънерите на отсечени дървета. Приличаше на злокобна пустош. В далечината още виеха триони и удряха чукове. Чух тихо стенание. Някой плачеше… Гората ли? Не исках да повярвам на очите си и хукнах като полудяла по пътеката към Усойната. Навсякъде разруха и смърт. Навсякъде голота. Тук-там, овъглени или нарязани дървета. По земята отчаяно се гърчеха пресечените корени като ръчици на деца, погребани живи. Сред целия погром се стелеха пластмасови опаковки, ръждясали консервни кутии, употребявани презервативи и парчета тоалетна хартия. Чух дрезгава кашлица и тръгнах към звука. Насреща ми стоеше стар циганин по потник, непран с месеци, и се хилеше:
- ‘Кво прайш тук, булка? Ша та уплаши някоя мечка! – рече и оголи в усмивка беззъбата си уста.
- Кой ви разреши да пипате гората? – попитах прегракнало.
- А, имаме си докимент и ‘сичко е наред. То и вашият кмет си подмаза филийката. Таз сеч, жено, е санитарна, ‘щото дърветата са болни.
Погледнах го втренчено сякаш не знаех на кой свят се намирам и кой е полудял – човекът или аз.
- ‘Що ма гледаш тъй ма? – ядоса се накрая старецът. – Да не си паднала от небето? Само тук ли се сече гора? Я виж кво става в Пиринско. Женски щуротии! – махна ядосано с ръка, когато видя, че плача.
- Чичо, не ти ли е жал? Векове са й трябвали на тази гора – прошепнах.
- Ех, и да ми е жал, все тая. Такваз ни е управията. Ако не аз, друг ша дойде да сече. А работа няма и внуците ми са гладни.
Замълчах. Наистина беше виновен не тоя нещастен и простоват човечец.
Колко екологични програми размахваме? Колко гърла храним в министерството, за да опазваме околната среда? Колко халтурници и некадърни чиновници пишат доклади как природата цъфти и процъфтява?!
Също махнах уморено с ръка и си тръгнах като болна. Стигнах до долчинката, където бях драскала по дървесната кора на един дъб и бях сънувала кървавите му сълзи. Коленичих, за да се простя с мъртвата гора и тихо се извиних на птиците и животните от името на това жестоко чудовище – човека. Благодарих на Бога, че татко е мъртъв и не може да види това.
Тази история, драги ми сънародници, съвсем не е изолиран случай. Цялата ни земя пищи и стене от масовата сеч! Не останаха дървета за убиване.
Земята ни все повече заприличва на Мордор от “Властелинът на пръстените” или на Царството на злото в “Братството на талисмана”. Колко хубости погубихме? Колко гори изсякохме? Колко умишлени палежи причинихме, за да оправдаем сечта?
На какво превърнахме и морския си бряг? Прилича на строителна площадка от времето на социалистическото бригадирско строителство. Трясък, тухли и прах! А водата? Мръсна тиня с петрол и отпадъци. Къде са чайките? Как се чувства рибата? И, ако държите да съм по-прагматична, докога ще ги има и туристите?
Дивечът се обстрелва за кефа на чужденците и приемниците на Кубадински. Изчезват видове птици, костенурки, редки билки. Изчезват гъби и горски плодове.
Приличаме на безогледни и лакоми паразити, които ще убият приемника си, а после сами ще погинат от глад.
Градовете ни са се превърнали в сметища. Няма парк, в който да не се стеле килим от фасове и да не се веят на вятъра пластмасови опаковки. Знаете ли, че пластмасата не се разлага, поне за период, който можем да обхванем през живота си? Както сме я подкарали, внуците на нашите внуци трябва да стъпват на кокили, за да се движат из градските улици, без да се удавят в камарите боклук.
Земята е добра и търпелива и още чака да поумнеем. Търпи болки и погром, унижения и разруха, но още се надява на чудо.
Ако не сте ходили в ботаническите градини на Ливърпул, идете на всяка цена. След поредицата от кътчета и лехи с прекрасни растения, е отделен кът за един малък макет. Той представя картина на това, което би станало с човечеството, ако не се освести. Смет и отпадъци, натрошени камъни, никакви растения и зеленина и хора, подобни на скелети, които бродят сред руините, отчаяни и гладни.
Това ли искаме за децата на нашите деца?! Нима сме се родили на тази земя, за да станем нейни убийци?
Миналото лято пътува до Пловдив. От двете страни на пътя се мяркаха километри и километри опожарена и изпепелена земя. Черна и страшна. Без зеленина, без живот, без надежди. Приличаше на пътешествие през ада.
Ако все още имате разум и сърца, вижте нашата разплакана майка! Тя протяга ръце от прекършени клони, гледа ни през мъртви треви и листа и се моли. Моли се за живота на всяко дръвче, на всяка тревица, всяка птичка и насекомо. За нея няма малки и големи. Няма важен и незначителен живот. Всички сме нейни деца.
Със силата на майчината любов, тя все още чака търпеливо да настъпи промяна в съвестта и делата ни. Но и нейното търпение не е безгранично. Всеки миг може да разтърси снага и да отхвърли жалките си мъчители.
Поклонете се и искайте прошка, защото обругахме и обругаваме хубостта на Родината!

Паула Лайт – Автор на книгата “Свещената магия”.
Книгата може да се поръча и по интернет от България и чужбина на следният сайт:
http://www.hermesbooks.com

Често в програмите влизат материали, които са архаични и досадни за децата. А вкусът към доброто словесно изкуство се изгражда именно в училищна възраст. Успееш ли да възпламениш човека тогава, правиш го поне добър читател за цял живот. Правиш го също добър човек, защото високата култура ражда чувствителност, разбиране на другите и толерантност. Бих желала да виждам в учебниците повече творби на Йордан Радичков, Николай Хайтов, Христо Фотев, а също – бисери на световната детска и младежка литература като “Повелителят на мухите” на У. Голдинг, “Спасителят в ръжта” на Селинджър или “Джонатан Ливингстън – Чайката” на Ричард Бах. Тези крехки филизи, които един ден ще поемат от нас бремето на всяка обществена отговорност, трябва да се учат на мъдрост, любов, свободолюбие, достойнство и отговорност. Ако възпитаваме нискочели и тъпоумни роби, горко на България!
Социализмът ни научи на банални формули и идеологеми, на тъпи лозунги без мисъл и страст, на стериотипност. Горко на образованието, ако учителите искат наизустяване на философски и естетически отговори, безмозъчно зубрене и послушание и подкастрят без капка жал всяка свежа, нестандартна и оригинална мисъл! В “1984” Оруел говори за така наречената “паткореч”. Това е ситуация, при която човек може да говори с часове сиви и общоприети формули, като в речта му участва само ларингса, а не и мисълта. Ето такава практика не бива да се култивира в никакъв случай!
Спомням си един странен учебен час като учителка, през който преподавах “Антигона” на Софокъл. Отначало казах на учениците сериозно: “В драматичния конфликт между Антигона и Креон е права Антигона, защото моралният дълг, любовта и предаността са по-значими от писаните правила и закони”. След това, не по-малко сериозно, продължих: “Не, всъщност, прав е Креон, защото, ако в една държава всеки започне да нарушава правилата и законите с оправданието, че го прави в името на по-висши ценности, всичко ще се разпадне и ще настъпи кървав хаос.”
“Но кое от двете е истината?” – развикаха се отчаяно клетите деца, свикнали на удобния свят на аксиомите, готовите фрази и формули и стериотипите.
“Истината е, че в голямото изкуство никога няма само една истина” – отговорих. – Всеки сам търси своята…”
Питах се правилно ли съм постъпила в отношението си към тези крехки и неукрепнали сърца и умове. Сега, след години натрупан опит, плод на житейските страдания, знам, че няма друг верен път, че не трябва да възпитаваме интелектуални папагали и безличия, а мислещи, търсещи хора. Натрапчивият дидактизъм убива способността да се търси и копнежа на човешкия дух към интелектуални приключения и вълнения.
Ще споделя, че от навлизащите нови елементи в образователната система най-силно ме безпокои тестовата форма на изпитване. Не че я отхвърлям по принцип. Заедно с други методи, тя би могла да свърши чудесна работа за бърза проверка на знанията. Но, ако е единствена, превръща се в сериозна заплаха за езиковата култура на младите хора.
Предполагам, че доста от вас са гледали големия български филм “Козият рог”. Едно от нещата, които ми направиха впечатление, е удивително малкият брой думи, използвани от героите. Половината бяха междуметия, а другата половина – думи, чиято семантика е пряко свързана с непосредствените биологични нужди: “мляко”, “сирене”, “коза”, “къща”, “стадо” и т.н. За онази тъмна епоха на робство и средновековен мрак този речников фонд е напълно нормален. Но, питам се, нормално ли би било, ако нашите деца сега, в днешния ден и век притежават не по-голямо словесно богатство от силните и сурови мъже и жени в “Козият рог”?!
“В началото бе Словото” – казва свещената за всички християни книга. И е права! Словото стимулира мисълта, поддържа светлината на духа, крепи достойнството, разширява стремежите към добро, възвисява и облагородява.
Като ограничаваме изпита до формата на елементарни тестове, ние залагаме фермента на бъдещи тъпоумни и послушни безмълвници. По-малко думи с техните значения води до по-малко мисли. Чудя се умишлено ли е това или е плод на идиотизма на някой “мъдър ум” в образователната сфера на системата на държавно управление?
До какво води свеждането на проверката на знанията до теста? Ето някои от последиците:
- обедняване на речта;
- тотално пренебрегване на правописа;
- неспособност на младия човек да напише сам дори едно писмо или една молба за постъпване на работа;
- неспособност да се изразяват вълненията и мислите, да се воюва за правата, да отстояваш своята личност.
Ами че това си е направо духовна кастрация!
Знам как ще ми опонират привържениците на теста: “Не знае ли тази нафталинена драскачка” – ще изсумтят те презрително – “ че в цяла цивилизована Европа и в САЩ тестът е в основата на образованието?!”
Да, тестът действително се използва често и широко, особено в американската образователна система. Ако, обаче, си направите труд да почетете повечко, скъпи ми опоненти, ще видите, че това е само една от формите на изпитване.
В САЩ едва ли ще можете да влезете в един от университетите на Бръшляновата лига с вярно попълване на тест. Есетата, докладите, самостоятелните научни изследвания са в ядрото на всеки учебен курс. Наред с това, красноречието и свободата на изразяване се развиват и облагородяват още от ранна училищна възраст в клубове по дебати, драматургия, литературно творчество и т.н.
В една английска детска градина дечицата, както бях осведомена, си избирали председател на групата, след като всяко дете се изправи пред другите и произнесе слово на “кандидат за изборната длъжност”. Ако смятате, че преувеличавам, проверете сами. Детската градина, за която говоря, практикуваше този метод още през 1983 г. И се намира в Блакроуд, Болтън.
Ето затова по света са рядкост млади хора, които не могат да напишат и SMS или трите имена на баба си без правописни грешки и влизат в библиотека като хуни, без дори да си свалят шапките.
Нещо друго, което силно ме тревожи, е закърняването на патриотичното възпитание в българското училище.
Наскоро бе проведена кампания за закупуване на националното знаме за всяко училище. Уважавам тази идея. Но без дълбоко вкоренена любов към Отечеството, тя се превръща в куха черупка. Младите хора може и да слушат химна на Републиката ни с ръка на сърцето като своите американски връстници, но грижим ли се да култивираме в младите сърца истинска любов към Родината? Отвсякъде се бълва нихилизъм. Внушава се на младежите, че българите са тъпи, че тук не може да се живее, че родното е по-низше, по-недостойно, по-грубо от останалия цивилизован свят. Ако не ми вярвате, разгърнете някой вестник или просто пуснете телевизора.
Ето как се пръкват идеи като тази, че баташкото клане било едва ли не синоним на малко по-разпалени преговори на башибузушките орди с християните. Срамота!
Руините на миналата ни слава ронят сълзи от прах. Костите на мъртвите крещят от болка. Мадарският конник печално е навел главата си…
Кажете, как да възпитаме младите в родолюбие, когато журналисти и депутати в нашата чиста и свята република наричат политика Симеон Борисов Сакскобурготски “Ваше Величество” или “царят”?! Обличаме неукрепналите им плещи в лакейски ливреи, вместо да помогнем да им поникнат криле.
Една хубава руска песен започва така: “С чего начинается Родина? С картинки в твое “м букваре…”
Първите тръпки на родолюбие, първите крачки към достойния човек и към патриота трябва да се направят в школото – в този светъл храм на човешкото у човека.
Друг много тревожен проблем на нашето образование е социалният антагонизъм, който се заражда още в класната стая.
Някога като дете получих от сега покойния си баща една по-красива и специална линийка, купена ми като подарък някъде в чужбина. Естествено, пожелах веднага да я занеса в клас и да се “изфукам” пред съучениците си.
“Не, дъще” – сряза ме татко. – Ще я ползваш само в къщи. Нали другите деца не могат да си купят такива и ще им стане мъчно? “
И до днес помня този урок по тактичност и справедливост. А какво става сега?
Деца с изтъркани дрехи “втора употреба” и деца с бутикови тоалети.
Деца, които нямат пари за тетрадки и деца, които влизат в клас с мобилни телефони за по двеста-триста лева.
Деца, които гладуват, защото родителите им нямат да им дадат пари за закуска и деца с по петдесет лева джобни дневно.
Вярно, ще кажете, но социалното неравенство си е част от живота. Рано или късно, учениците ще го усетят.
Да, вярно е. Но кажете ми, скъпи приятели, трябва ли това да се случи толкова рано? Трябва ли невинните детски сърца, още толкова неукрепнали и раними, да се сблъскват с парвенюшкото фукане на простака, с дебелащината на богаташите, забогатели не след поколения труд, с озъбената мутра на човешката жестокост и несправедливост? Това драстично социално разслоение в колектив на млади хора е еднакво вредно и за бедните, и за богатите. Децата, които нямат култивират от рано омраза към онези, които имат, въпреки че с нищо не са виновни. Това родителско и учителско пренебрежение към един толкова деликатен и важен проблем води до душевни травми, до рани и трагедии. Как мислите, не е ли възможно в кървавия мрак на онези случки с убийства и насилия, извършени от младежи и деца, да се крие като първопричина точно това неравенство, което изкривява и озверява младите души?
През последната пролет научих за клас абитуриенти в една гимназия, които категорично отказали да отидат на организиран бал, защото не всички техни съученици можели да си позволят кувертите и тоалетите. Та младите решили вместо в луксозен ресторант с натруфени лимузини, да идат на хижа в планината пеша, облечени в спортни дрехи и да бъдат заедно, без никой да се почувства наранен. Не ни ли дават тези прекрасни хлапета хубав урок по съвест, тактичност и социален усет? Точно такива примери ми вдъхват надежда, че не всичко е изгубено за българите.
Аз лично мисля, че трябва отново да се въведат униформите, въпреки че като млада много се бунтуват срещу тях. Мисля, че в училището трябва да се забрани да се внасят луксозни вещи, повече пари от необходимите за всекидневните нужди и мобилни телефони. Мисля, също така, че трябва да си припомним една истина: УЧИЛИЩЕТО Е ХРАМ, А НЕ ТЪРЖИЩЕ ЗА ПРЕУСПЕЛИ ПАРВЕНЮТА!
Неотдавна, по време на учителската стачка, разплакана учителка на първокласници потърси юридическа помощ от мен. Богат строителен магнат, дядо на една от ученичките й, започнал да я тормози незабавно да спре да стачкува, защото неговото внуче губело от материала. Презрително й обещал двойна от исканата в стачката заплата, ако започне да работи. Когато, вярна на стачната солидарност, жената отказала, отишъл при директорката и й обещал няколко нови компютъра за бедното училище, ако намери начин да принуди жената да работи. В момента, в който разбрал, че и това няма да му помогне, започнал да я оскърбява с цинични думи, да звъни нощем на домашния й телефон и да я заплашва.
Една типична “мила родна картинка”! На мен лично страшно ми дожаля за онова дете, учено да вярва от малко, че всичко може да се купи с пари – любов, знание, учение, права.
От “дребните” несправедливости в школото тръгва спиралата надолу, към мрака.
Умни и почтени деца не могат да си платят таксите за университетите, а разглезени простаци с богати татковци завършват с рушвети или заплахи купено ерзац образование и стават лекари, юристи, хора от върхушката на държавното управление.
Не съм сигурна каква е рецептата, но нещо трябва да се направи. След пет-десет години може да се окаже безнадеждно късно…
И, най-сетне, иска ми се да кажа няколко слова за нерадостната участ на българския учител:
С ниското заплащане, обект на презрение и подигравки от страна на политици и чиновници, “морско свинче” за безумни министерски експерименти и мишена на целия гняв, натрупал се у родителите заради кашата в образованието, той все повече навежда глава.
Кой вече сваля шапка при среща с даскала? Кой му целува ръка? Кой мисли сериозно за бремето и отговорността на благородната му професия? Чувала съм от ученици – грубияни реплики като : “ ‘Кво ша ми са фука и ша ма командва даскалицата? Амчи нали “зема по-малко мангизи от тия, дето дъртият ми бута за джобни месечно?” Ще кажете, това са приказки на неразумно дете… Съжалявам, но не виждам нищо детско в подобни приказки. Това са избрани цитати от философията на родителите на този филиз върху снагата на българското обществено дърво. Защото много често децата попиват своето пренебрежение и презрение към учителите си именно в домашната среда. Те следват примера на своите родители и им подражават. И запомнете: БЕЗ УВАЖЕНИЕ КЪМ ПРОСВЕТИТЕЛЯ НЯМА ПРОСВЕТА!
Ето защо най-интелигентните, най-истинските, каймака на тази професия напускат масово школото и само децата ни губят от това.
Кажете ми и друго: Как едно наивно дете ще продължи да почита учителя си, когато е чуло презрителните думи на политиците по време на учителската стачка и е видяло, че държавата ни направо се гаври с достойнството на народните будители?!
Реакцията на обществото ни при учителските протести беше един печален лакмус, един злокобен пробен камък за нивото на нашето обществено разбиране и социална солидарност. Нима родителите не можаха да разберат, че ако са учени и възпитавани от хора без достойнство, децата им няма да спечелят от това? Бог да пази Храма на просветата от превити гръбнаци, лакейски манталитет и страхливи нищожества!
Една престижна гимназия, с дълга история и добри традиции е затваряла дверите си за учениците само три пъти:
- през 1876 г., защото голяма част от учителите били участници в организацията на въстанието, поради което били арестувани и заточени в Диарбекир;
- през 1878 г., тъй като сградата била превърната в лазарет за ранените войни в Руско-Турската Освободителна война;
- сега, в наше време, във връзка с учителската стачка.
Дали министър Вълчев, ако се информира за тези факти, все още би могъл да ни гледа в очите? До каквато и степен да има гьон сурат. Още ли мелничарите в държавната мелница ще отричат, че над нацията се провежда не само физически, а и духовен и интелектуален геноцид? Докога ще търпим всичко това? Докога децата ни ще бъдат обучавани като бъдещи роби и черноработници?
Нека спра дотук. Многото думи са излишни. Нека всеки си спомни за училищната камбанка. Нека всеки помисли не сме ли аз, той, те, всички ние чрез мълчанието си съучастници в престъпление против нашата духовност? Мълчите? Какво чакаме? Звездата от Витлеем? Или пък чакаме някой “със здрава ръка” да оправи нещата?
Нека ви цитирам думите на големия хуманист Джон Дън:
“НЕ ПИТАЙ ЗА КОГО БИЕ КАМБАНАТА! ТЯ БИЕ ЗА ТЕБ!”

Паула Лайт – автор на книгата “Свещената магия”.
Книгата може да се поръча и по интернет от България и чужбина на следният сайт:
http://www.hermesbooks.com